This post is also available in: English

“Болезненият спомен за неизживяното ни преследва цял живот.” Вчера с това изречение завърши един любим ми български филм „Дъвка за балончета“, в който много от вас биха се припознали, сигурна съм. Няма да навлизам сега в излишен критичен анализ, всеки си има различен вкус и емоция, нормално е да не се хареса на много. На мен пък ми напомни отчасти за нашата история с Кало, която беше поставена пред подобен избор и изпитание преди изобщо да започне, но за разлика от героите във филма и много други в живота ние рискувахме, разочаровахме двама други за миг, скочихме без да можем да плуваме и напуснахме комфортната си зона, за да ни има нас, за да изживеем емоцията си и да не се превръща просто в спомен или “какво щеше да стане ако”… Сещате ли се за вкуса на онези дъвки от по 5 стотинки, когато хем ти е сладко в началото, хем нагарча, а накрая няма вече никакъв вкус? Подобно е и чувството, когато годините минават и хвърлиш поглед назад към миналото и видиш колко неща те е било страх да изживееш. Е, аз се опитвам да ги свеждам вече до минимум, защото не ми се живее с “ако”.