Когато просто обичаш

by

This post is also available in: English

Едно непредвидено пътуване ни отведе този път към Южна България, област Пловдив, където е разположено малкото село Житница. Там едни хора, които обичат ездата, създават и поддържат база с над двадесет коне – малки, големи, кротки и своенравни, всеки със своята собствена самоличност и име. Техният ден започва още преди слънцето да е изгряло, докато шепотът и ехото от песента на щурчетата все още се чува. Всичко в името на това, че обожават това, което правят. Вдъхновението да си на точното място и да си щастлив от това, което работиш, иначе няма как да го правиш. Смирението да се учиш от коня, а не просто да ти служи сляпо, да общуваш по такъв начин с него, в който да владееш перфектно неговия божествен език. Независимо дали сте на земята редом до него или върху гърба му вие сте едно цяло. Можете толкова много да научите от своя кон, от допира ви с него, откривайки начин да разчетете знаците на неговото тяло, неговия поглед, дъха му – той е сила, която няма равна и същевременно ви дава да я притежавате.

За мен това е божествен досег, несравнимо по-добър от най-красивите гледки, които съм видяла по света, защото е енергия, която остава в теб за дълго след това. За съжаление плашещ брой коне са все още принудени да носят бремето на нуждите на нашето его, това е човешката ни природа, приех я отдавна, опитвам се да свикна. Но конят също си има темперамент, характерът му е, както при човека – някои са много хитри и чувствителни, усещат страха ти и съмнението ти и не те допускат, а други ти помагат при ездата и те допускат толкова близо, дори и да не заслужаваш, но всички те са добри. Няма лоши коне, има прекалено свободолюбиви, според мен.

Това не беше първата ми езда, но беше може би най-осъзнатата такава, преодолях страха си и допуснах за първи път тези животни близо до мен. Запознах се с 4 различни характера, някои бяха свързани като майка и дъщеря, но се оказа, че отдавна са забравили това. Първата стъпка направих с Памира, с която преодолях страха си, допусна ме толкова близо, видях доверието в погледа й, а тя моето възхищение. След това пристъпих с най-красивата сред тях – сивата Екатерина, която пристъпваше с внимание до мен, сякаш, за да не настъпи босите ми крака, пазеше ме, а аз я обожавах. А Дара Бубамара ми показа, че както в живота, така и тук не всеки ще е добър и ще ме пази. Тя беше характер, който аз не успях да овладея. Искаше да властва и аз й позволих, защото съм добра или защото съм слаба, не знам, но винаги ще я помня. Тя ми показа една игра, в която ако не грабнеш момента и шанса сега, той може да не се повтори никога повече. За сметка на това майката на Екатерина – Екзотика ми подари емоцията да яздя сама за първи път, а с нея почти сме набори.

В Класическата гимназия обожавах историята за Александър Велики и неговия Буцефал – дивият кон, който Александър успял да опитоми още като бил малък, защото единствен забелязал, че конят се страхува от сянката си и го обърнал така, че да не я вижда. Като препятствията в живота, за които освен очи, трябва да имаме и сърце и душа, за да ги преодолеем. И когато просто обичаш, ти истински живееш.

………………………………………………………………………….

Място – Конна база “Тракиец”

Бижута – FREYWILLE Jewellery

Панталон, Риза и Рокля – Weekend by Max Mara

No Comments Yet.

What do you think?

Your email address will not be published. Required fields are marked *